Смехотворецът в българската литература и култура

Естествено е авторът на книга за българския смехотворец да има чувство за хумор. Затова и поставям на корицата портрета си – шарж от художничката Ваня Трифонова-Балтова. Ако човек не се надсмее над себе си, хуморът му става умор за другите (Елин Пелин). Настоя­щи­ят труд носи тежестта ­на ­науч­но изследване. Въпреки това в работата над него не се освободих от приказната идея за конструиране на родния ни шегаджия. В приказките има важно условие: завършва ли разказът ти щастливо, слагат те на трапезата, за да пренесеш във времето формулата на живота: „и аз бях там, и аз ядох и пих”. Смехът е обратното броене на времето – ако ти е бил хубав понеделникът, пусни една шега и го сложи след срядата, та да го преживееш отново. Така човек става съвременник на векове, за които слънцето е залязло, но е останало в годишните кръгове на световното дърво. Смехотворецът върви по тези кръгове. За да му е удобно, народът ни е измислил хорото и кърпичката – той лесно влиза в кръга, разсмива, но не посяга, само навива кърпичката в дланта си, за да докосне в танца ръката на момата с бузи, румени от смеха. Благословен е умът, но благославящият жест е с ръка, за да не бяга духовното от сетивното. Смехът е, който гали и ни превръща в галеници на съдбата – хем да сме с намерения, хем да сме се случили.