Когато душата похапва в „Параклиса“ – Домашни български гозби

Задушевните гозби на Пенка Михова. За тях ви говоря. И за тази книга, за трапезната география и поезия в нея, за това как го правят това или онова тук и там в България. По-точно – как са го правили, как са го пъстрили. Как не са го давали и не са се давали. Моми, момци, булки, байовци, стари майки, беловласи бащи. Чевръсти, скопосни, благи, мъдри, държеливи. Пред чистотата им поклонът все висок изглежда…
И не се заблуждавайте! Това не е строгата и стегната кулинарна книга, която чинно се мъдри сред стотината други върху рафта на стотната книжарница. Това напомня живите раздумки и глумки между жени, между българки, които седят блажени сред уюта на кухнята, на своята „светая светих“ обгърнати в лилавия дим на въображението си. И редят рецепти, и „диплят“ случки около тях, и рисуват родните багри на плодове, зеленчуци, на бащини градини и майчини саксии, на крепко самочувствие от красотата на простичкия си живот. Кажете си честно – има ли място тук за дози, за цифри, за хорска дребнавост? Затворете вратите и прозорците, за да не става течение, и се оставете на течението на тази морна словесна река. На ромона на топлите женски гласове, които, когато готвят, пеят, на бълбукането на зеленилките в гърнето, на гъделивия пукот на мамулчетата, на изкусителния мирис на плескавичките и завивите, на сладостния дъх на благояжките, на… Докато ви запипериже под лъжичката и ви се доще…